Разширяване на съзнанието

  Паралелно текат два процеса, които на пръв поглед не свързани един с друг. Първият: родителите не забелязват,  че детето расте и се превръща в самостоятелна личност, изпълняваща своя кармична програма. Те изобщо не допускат,  че детето им не е тяхно собствено продължение.  Вторият:  детето също не забелязва,  че расте,  че неговото съзнание се разширява и от него се изисква повече /ситуациите, родителите, егрегорът/.    Ето пример.  Майката понякога е тъжна,  понякога весела и в ранно детство детето възприема това като слънчево или дъждовно време. Но на десет години детето вече може приблизително да определи причината за майчините настроения, а на тринадесет съвсем съзнателно се опитва да влияе върху тях,  тоест -  върху семейния климат.  А това всъщност е влияние върху енергетиката на цялото семейство. И ако детето не върши това, неговите родители вътрешно престават да го уважават. Получава се така,  че детето не уважава родители,  които не виждат,  че то расте.  А родителите не уважават дете, което не вижда какво става край него. Как да се излезе от този омагьосан кръг?

     Леност

  Отново се връщаме към проблема за независимостта.  Ако родителите наистина уважават детето си,  трябва да му предоставят по-голяма независимост.  Уважение то може да си заслужи, само ако притежава известна независимост. Класическата ситуация изглежда така: "- На мен нищо не ми разрешават, нищо не ми поръчват, нищо не ми дават да върша! - О,  Божичко! Писна ми тоя шемет всеки ден да ме побърква! На теб не може се разчита, ти си напълно безотговорен!" Особеното в подобни ситуации е в това, че на повърхностно равнище и двете страни говорят истината, а едва на по-дълбоко ниво става ясно, че и двете страни са напълно доволни от съществуващото положение и всъщност демагог-стват. От една страна,  майката наистина върши всичко сама,  но на нея й е по-лесно така,  отколкото да научи детето си на труд.  Защото това просто изисква повече енергия,  търпение и нерви.  Но и трудолюбието,  и отговорността се възпитават чрез истинска работа, когато отговорността пада върху детските рамене. Само тогава детето усеща реална помощ от своя егрегор.От друга страна, на детето настина нищо не му разрешават, не му поръчват. Но ако родителят се обърне към него с молба за помощ в неподходящ момент, то отказва.
Авесалом Подводни

Правя разлика между моите и децата на сестра ми (пък и доста други деца) и съм напълно съгласна с горните изводи. Някога мен ме правеха "лоша" майка, че "притисках" децата си да вършат домакинска работа, че им позволявах сами да изберат дрехите си, хобито си, давах им съвет, но винаги исках те да преценят как да постъпят. Израснаха доста независими, малката дори започна работа на 15 г. по собствено желание, а баткото пък 6 г. ходеше на спортни танци и уроци по английски без никакъв натиск, умееше да си разпределя времето и да смогва с всичко. Днес и двамата пълнолетни се справят самостоятелно с житейските си несгоди, аз винаги съм зад тях със съвет и подкрепа, но знам, че решението им винаги ще е правилно. Обратно - децата на сестра ми са под пълното й влияние, не им позволи да работят, когато искаха, всичко им се сервираше наготово, нямаше нужда да полагат усилия и до днес (вече пълнолетни) още "висят" на ръцете на разочарованите си родители. Отговорността трябва да бъде поделена навреме, така е.

Благодаря Ви!
Аз съм вдовица и сама отглеждам сина си. Едва сега си дадох сметка, че в старанието си да компенсирам липсата на баща му, доколкото е възможно, си отгледах един мързеливец. Явно, че сама съм си виновна, а пък на него му е удобно мама да мисли за всичко. Понякога ми е ужасно трудно и усещам, че ми е обидно сина ми да не се интересува, че изнемогвам!

Имаше една мисъл, най-много да се пазим от самите себе си.

„В самия себе си човек трябва да влиза въоръжен до зъби.” твърди Пол Валери.

Прочетох днес, при нашия съблогер Добромир Димитров, и си спомних за една друга, скъпа лично за мен, древна мисъл, че "да властваш над себе си, е най-голямата власт". А какво остава за отношенито ни към, за взаимоотношенията ни с нашите собствени деца? И аз казвам "собствени". Не, не са "собствени" нам! Те принадлежат на себе си и колкото по-рано им помогнем да го разберат, толкова по-добре ще изпълним мисията си на родители. Ще им дадем почва под краката, но и криле. Само онзи, който може "да отлепи от земята", може да поеме и тежестта на истинска, на съдбовна отговорносг. Изключително важно е повече хора да прочетат този откъс. Независимо, дали имат деца или не. Заради тях самите. Поздрави за позицията и успешна седмица, Rebellion!

Нашите деца не са наши. И кога ли повече хора ще осъзнаят това и ще спрат с дресировката им? И аз спадам в графата "лоши майки, които не възпитават децата "си" ".... Но като се върна назад осъзнавам, че и аз съм била "възпитана "по същия начин, в резултат на което се формирах като "неподвластна на контрол" , невписваща се в рамки "луда глава" :)))))) Благодарна съм за което. Благодаря за постта, напомни ми някои нещица за досвършване ...и звезден ден от мен <3 <3 <3

Какво е посланието ти към останалите? Не бива да казваме какво сме разбрали, но е добре да помогнеш още малко- като на мисия! :)

Има въпрос какво е посланието ми към останалите . Добре - забележете какво е заложено от имащите се за господари на ситуацията , следният текст е от книгата Тихи оръжия за безшумни войни

Тъй като преходът от сферата на мечтите към тази на жестоката реалност става все по-трудно управляем, семейството трябва внимателно да се дезинтегрира и замести от държавно-контролирано обществено образование и управлявани от държавата центрове за отглеждане на деца. Тези центрове трябва да се наложат в съзнанието на обществото като нещо обичайно и напълно в реда на нещата, а попълването им да става дори с юридическа принуда, за да се осъществи отделянето на детето от майката и бащата още в най-ранна възраст. За детето преходът може да бъде улеснен чрез обработка с влияещи на поведението психотропни вещества, въведени под формата на ваксини (например риталин).

Без думи !

Добро да е утрото Ви,
Благодаря Ви, за пораждащия спомени материал!
Предлагам поглед към прохождането. Много е трудно преодоляването на гравитацията. Ползваме проходилка, после подаваме пръстче. Радваме се, когато престъпва без нужда от опора. Забравяме усилието на детето и почваме да го облекчаваме.
Първият лагер бе, когато голямата бе на 5, а малката на 3. Оставих ги в стая с какички . След 2г. ги вземах и на екскурзионно летуване. Така продължи до съществуването на възможността. Те знаеха, че ги наблюдавам, знаеха, че ще се намеся при нужда, но не и предварителни разговори. Вече са майки с по две деца(снимката е в постингите ми). Разговаряме, като родители, казват ми-"...благодарни сме Ти, че винаги си остана родител и никога не се превърна в приятел, за да правим разбор на случилото се, а не да натоварваме предстоящото с отрицателни емоции...".
Това е моят опит!
Често съм говорил на родителска среща или в градинките, че е голяма грешка, ако родителят се опитва да е приятел с децата си.
Колкото и да са пораснали децата, те имат нужда от споделяне с родител, а не приятелско бърборене. Дори и пораснали се нуждаят от рамо.
Обичам наблюдаването и си записвах случващото се.
Чувал съм от родители- "...как го правите в часовете по трудово обучение, той/тя не пипва нищо в къщи, а ми носи направени неща от работилницата?".
Родителството е изкуство, не е даденост. Всеки ден е различен и може да се научи нещо ново.
Древните са ни оставили хиляди страници, за да познаваме предразположеностите на детето ни, а наша е ролята да насочваме внимателно правото им на свободна роля.
Рядко се заглеждаме в позата им на сядане или стоеж, а те говорят без думи.
Няма виновни, има незнаещи или отказващи да разберат растящите.
Сега помагам за 4-те внуци и ме търсят, не защото съм строг, а защото съм готов с решението, преди да го казало внучето. Наблюдавам го при игра, само по поведението съм отгатнал, че е нужна промяна, а не да се чуди, как да ми го поиска.
С Уважение, дядо Кольо.