Постинг
14.07.2011 11:15 -
Етично възпитание
Колко зло и колко добро има в детето? Този въпрос много дълбоко вълнува родителите, но е трудно да се даде определен отговор. Повечето деца са добри или зли в съответствие с това какво ще им "хрумне", а какво и кога им хрумва -никому не е ясно. Освен това неясно е на каква възраст равнището на егоцентризма е нормално и кога стават задължителни строгите мерки.
Съществуват два вида обучение: догматично и гъвкаво. Догматичното обучение е
процес на създаване в детската глава на определени ментални модели, които не са
свързани нито с вътрешния му свят, нито с външния. Недостатъкът на догматичния
начин е там, че целта на обучението не е включване към някакъв егрегор. Опасността е, че в процеса на адаптация на построения ментален модел към психиката на ученика в него /менталния модел/ настъпват големи изменения, неподвластни на учителя и дори невидими за него. Освен това, неизвестен остава и егрегорът, който е пожелал построяването на този ментален модел.
Гъвкавото обучение в чист вид представлява процес на включване на детето към егрегора. Тогава детето бива обучавано не само на език, подходящ за общуване с егрегора. По този начин бива обучавано на езика, като му се задават въпроси. Но него го обучават и да задава въпроси на егрегора. За учителя трудността е в това, че отговорите на егрегора може да бъдат напълно неочаквани и дори неразбираеми. Освен това възниква и тенденция към хаос, за чието преодоляване се изисква известна дисциплина от детето. А тя, както добре знаем, обикновено не достига. Ето защо всяко обучение фaктически включва както елементи от догматическия начин, така и елементи от гъвкавия начин. Догматическото нравствено възпитание винаги представлява обучение в поведенчески норми. Невъзможно е човек да бъде заставен в дадена ситуация да изпитва определени чувства. Човек може само да бъде накаран да се държи по определен начин. Както е казала една млада жена: "съвестта е онова, което е длъжно да ни гризе, когато вършим лоши работи". Тук в думата "длъжно" тя е отразила спецификата на своето нравствено възпитание. Ясно е, че съвременният човек рядко ползва съвестта си за ориентир в своя житейски път. Вината на възпитателите в случая с младата жена е твърде съществен. И тя се заключава в това, че не са включили нейната съвест към етичния канал за връзка с нейния висш кармичен егрегор, защото този канал се отваря само чрез гъвкавия начин на обучение. И тук идваме до един момент, твърде опасен за възпитателя. Ако възпитателят заяви: "На твое място един добър човек не би постъпил така!", или пък запита: "Ти съвест имаш ли?" -той нищо не постига. Детето ще наведе очи и ще замълчи. Но ако се опита да отвори детските очи за това, че у детето вече има и етика, и нравствена система, той ще чуе гласа на егрегора и ще трябва да научи детето да го чува. А това е трудно и страшно. За да направи това, преподавателят трябва твърдо да вярва, че в детската душа тази нравствена система наистина я има, тоест - не само доброто съществува в човешката душа, но то е и по-силно от заложеното там низше начало, тоест - от злото. При гъвкавото възпитание се изисква съгласието на самото дете. То трябва да осъзнае защо не му харесват тези или онези маниери, навици и изрази и защо не е добре да ги използва. Обикновено детето не съумява да се справи с този проблем и търси помощ от възпитателя. При такава постановка на нещата наказанието не се възприема от подсъзнанието като нещо лично, а като част от световния ред - нещо като гръм след блясък на мълния. Вредата от догматичното възпитание е в това, че човек загубва контакт със своето висше "аз" и с онова неповторимо усещане, когато висшето "аз" формира етиката и подсказва избора във всяка конкретна ситуация. Човек загубва истинския подсъзнателен ориентир и вече като възрастен търси неговата ментална замяна с общи правила, религиозни закони и прочее. Някъде след двегодишна възраст детето може да се учи да различава висшето от низшето "аз". От тази възраст детето може да превръща подсъзнателния избор в съзнателен. При това върху него не трябва да се оказва влияние. Най-правилно е схващането "върши каквото искаш, само си давай отчет кое "аз" те ръководи в момента - низшето или висшето". Резултатът от догматичното възпитание -при догматично мислещия човек - в сложни ситуации изчезва. Всички морални ръководства свършват с думите: "И да знаеш, че за сложни ситуации рецепти няма, затова прави каквото знаеш". А какво наистина трябва да се прави? Попаднали в сложна ситуация, понякога ние усещаме, че трябва да вземем инициативата в свои ръце. Друг път, обратно, изобщо не се досещаме какво трябва да направим. И в двата случая догматично възпитаваният човек ще направи не онова, което трябва. Защото каналът за връзка с висшия кармичен егрегор се оказва затворен и той не може да прецени етично ситуацията и да възприеме указанията на висшето си "аз". Авторът не отрича нуждата от догматично обучение. За много хора това е начин да им бъдат дадени норми на поведение, присъщи на определени социални слоеве. Но трябва да знаем, че нравственото възпитание по принцип не може да бъде догматично: канал за връзка се открива, само когато има взаимно желание и у човека, и у егрегора. И това никога не може да се случи само според желанието на възпитателя! Развитието на детската психика е история на последователни конфликти, в които се борят различни сили. На детето трябва да му се помогне да ги различава, но без да се предрешава изходът от борбата. Понякога детето трябва да бъде оставено да се подчини на егото си и после да сърба кашата, която е забъркало. В случая е много важно самоотстраняването на възпитателя. За да проговори съвестта на един човек, той трябва да остане насаме с нея. Ако висшето "аз" смята, че човек трябва да бъде наказан за някаква своя постъпка, то нека наказанието изпълни съвестта му. Ако наказанието дойде отвън, например - от възпитателя, то вътрешното наказание няма да бъде понесено. Съвестта не ще се включи и нравственият урок ще се превърне в поведенчески. Нравствените норми в съзнанието и подсъзнанието постепенно ще се превърнат в поведенчески. Нравственото чувство напълно ще изчезне, а нравствената интуиция ще бъде задушена от поведенческата. Детето, вече пораснало, ще мисли не по оста "добро - зло", а по осите "ще одобрят - няма да одобрят", "полезно - вредно", "ефективно— неефективно". Всяко влияние в момент на избор създава поведенчески стереотип и вместо етичната, включва поведенческата интуиция. По-лесно е да се възпитава етика у така наречените "трудни" деца, при които вътрешните конфликти се проявяват външно. Много по-сложни са онези деца, които наричаме "удобни" за възпитание. При тях социалната адаптация в семейството и в училището обикновено върви нормално. Но съществува силна съблазън етичните проблеми да бъдат отхвърлени и заменени със социална адаптация. Откриването на етичен канал към егрегора у подобни деца е голям и важен проблем, тъй като такъв канал сякаш не им е нужен. Затова трябва изкуствено да им бъдат създавани конфликтни етични ситуации. Ето няколко проблема, върху които родителите може да се замислят: трябва ли детето да се учи добре по всички предмети? Да подсказва? А да доносничи? Може ли да разказва на своите родители чужди тайни? Колко дълго трябва да го мъчи съвестта? Какво представлява лъжливото превъзходство на умното дете над по-глупавичкото? Трябва ли то да се гордее с родителите си?
Авесалом Подводни
Гъвкавото обучение в чист вид представлява процес на включване на детето към егрегора. Тогава детето бива обучавано не само на език, подходящ за общуване с егрегора. По този начин бива обучавано на езика, като му се задават въпроси. Но него го обучават и да задава въпроси на егрегора. За учителя трудността е в това, че отговорите на егрегора може да бъдат напълно неочаквани и дори неразбираеми. Освен това възниква и тенденция към хаос, за чието преодоляване се изисква известна дисциплина от детето. А тя, както добре знаем, обикновено не достига. Ето защо всяко обучение фaктически включва както елементи от догматическия начин, така и елементи от гъвкавия начин. Догматическото нравствено възпитание винаги представлява обучение в поведенчески норми. Невъзможно е човек да бъде заставен в дадена ситуация да изпитва определени чувства. Човек може само да бъде накаран да се държи по определен начин. Както е казала една млада жена: "съвестта е онова, което е длъжно да ни гризе, когато вършим лоши работи". Тук в думата "длъжно" тя е отразила спецификата на своето нравствено възпитание. Ясно е, че съвременният човек рядко ползва съвестта си за ориентир в своя житейски път. Вината на възпитателите в случая с младата жена е твърде съществен. И тя се заключава в това, че не са включили нейната съвест към етичния канал за връзка с нейния висш кармичен егрегор, защото този канал се отваря само чрез гъвкавия начин на обучение. И тук идваме до един момент, твърде опасен за възпитателя. Ако възпитателят заяви: "На твое място един добър човек не би постъпил така!", или пък запита: "Ти съвест имаш ли?" -той нищо не постига. Детето ще наведе очи и ще замълчи. Но ако се опита да отвори детските очи за това, че у детето вече има и етика, и нравствена система, той ще чуе гласа на егрегора и ще трябва да научи детето да го чува. А това е трудно и страшно. За да направи това, преподавателят трябва твърдо да вярва, че в детската душа тази нравствена система наистина я има, тоест - не само доброто съществува в човешката душа, но то е и по-силно от заложеното там низше начало, тоест - от злото. При гъвкавото възпитание се изисква съгласието на самото дете. То трябва да осъзнае защо не му харесват тези или онези маниери, навици и изрази и защо не е добре да ги използва. Обикновено детето не съумява да се справи с този проблем и търси помощ от възпитателя. При такава постановка на нещата наказанието не се възприема от подсъзнанието като нещо лично, а като част от световния ред - нещо като гръм след блясък на мълния. Вредата от догматичното възпитание е в това, че човек загубва контакт със своето висше "аз" и с онова неповторимо усещане, когато висшето "аз" формира етиката и подсказва избора във всяка конкретна ситуация. Човек загубва истинския подсъзнателен ориентир и вече като възрастен търси неговата ментална замяна с общи правила, религиозни закони и прочее. Някъде след двегодишна възраст детето може да се учи да различава висшето от низшето "аз". От тази възраст детето може да превръща подсъзнателния избор в съзнателен. При това върху него не трябва да се оказва влияние. Най-правилно е схващането "върши каквото искаш, само си давай отчет кое "аз" те ръководи в момента - низшето или висшето". Резултатът от догматичното възпитание -при догматично мислещия човек - в сложни ситуации изчезва. Всички морални ръководства свършват с думите: "И да знаеш, че за сложни ситуации рецепти няма, затова прави каквото знаеш". А какво наистина трябва да се прави? Попаднали в сложна ситуация, понякога ние усещаме, че трябва да вземем инициативата в свои ръце. Друг път, обратно, изобщо не се досещаме какво трябва да направим. И в двата случая догматично възпитаваният човек ще направи не онова, което трябва. Защото каналът за връзка с висшия кармичен егрегор се оказва затворен и той не може да прецени етично ситуацията и да възприеме указанията на висшето си "аз". Авторът не отрича нуждата от догматично обучение. За много хора това е начин да им бъдат дадени норми на поведение, присъщи на определени социални слоеве. Но трябва да знаем, че нравственото възпитание по принцип не може да бъде догматично: канал за връзка се открива, само когато има взаимно желание и у човека, и у егрегора. И това никога не може да се случи само според желанието на възпитателя! Развитието на детската психика е история на последователни конфликти, в които се борят различни сили. На детето трябва да му се помогне да ги различава, но без да се предрешава изходът от борбата. Понякога детето трябва да бъде оставено да се подчини на егото си и после да сърба кашата, която е забъркало. В случая е много важно самоотстраняването на възпитателя. За да проговори съвестта на един човек, той трябва да остане насаме с нея. Ако висшето "аз" смята, че човек трябва да бъде наказан за някаква своя постъпка, то нека наказанието изпълни съвестта му. Ако наказанието дойде отвън, например - от възпитателя, то вътрешното наказание няма да бъде понесено. Съвестта не ще се включи и нравственият урок ще се превърне в поведенчески. Нравствените норми в съзнанието и подсъзнанието постепенно ще се превърнат в поведенчески. Нравственото чувство напълно ще изчезне, а нравствената интуиция ще бъде задушена от поведенческата. Детето, вече пораснало, ще мисли не по оста "добро - зло", а по осите "ще одобрят - няма да одобрят", "полезно - вредно", "ефективно— неефективно". Всяко влияние в момент на избор създава поведенчески стереотип и вместо етичната, включва поведенческата интуиция. По-лесно е да се възпитава етика у така наречените "трудни" деца, при които вътрешните конфликти се проявяват външно. Много по-сложни са онези деца, които наричаме "удобни" за възпитание. При тях социалната адаптация в семейството и в училището обикновено върви нормално. Но съществува силна съблазън етичните проблеми да бъдат отхвърлени и заменени със социална адаптация. Откриването на етичен канал към егрегора у подобни деца е голям и важен проблем, тъй като такъв канал сякаш не им е нужен. Затова трябва изкуствено да им бъдат създавани конфликтни етични ситуации. Ето няколко проблема, върху които родителите може да се замислят: трябва ли детето да се учи добре по всички предмети? Да подсказва? А да доносничи? Може ли да разказва на своите родители чужди тайни? Колко дълго трябва да го мъчи съвестта? Какво представлява лъжливото превъзходство на умното дете над по-глупавичкото? Трябва ли то да се гордее с родителите си?
Авесалом Подводни
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 1703
Блогрол
